Бащин съвет

Стефан Стамболов

Денят не убивай, денят не губи,

синко, прилежавай,труди се, учи!

Времето е злато, времето й пари,

но то й крилато, добре го пази.

Празно не минувай ни час, нито ден.

Без работа минат, е загубен ден.

Работи, труди се, трудът е имот,

слабите подкрепяй с помощ, със съвет.

Общото обичай, то е твой живот,

добре ще преминеш сред добър народ.

Дор народа й болен как ще бъдеш здрав?

Сред народ поробен кажи – кой е прав?

Общото обичай, общото пази,

от него очаквй чест и добрини.

Общо не изядай, чуждо не граби.

Общият изедник чакат го злини.

Да не мъчш, биеш нокого в тоз свят,

брата си кат биеш, то себе си биеш.

Утре ще по-силен да смане и теб -

правото да пазиш на всеки човек.

Хората са равни, всякога помни -

те трябва да имат равни правдини.

Тъй ме татко учи, кат бях още млад.

И аз го послушах – не станах богат.

Всичкото си дадох за общо добро,

жертвувах, помагах, дор имах със що.

Борих се със злото, падах и ставах,

и от нищо мене не беше ме страх.

Сега съм останал сетен сиромах.

Ази, братя, дадох всичко, що имах.

Смейте се над мене, бягайте от мен,

като че съм чумав, бесен и без ум.

Но ще дойде скоро праведния час,

че тогаз ще видим кой е прав от нас.

Ще да видим ние сред тоя народ

кой е бил от назе човек, а не скот.

Да, така е. Само ни остава да се наслаждаваме на тях. И все пак – да не позволяваме на самоиронията да се превърне в примирение и последната реакция на закърняла воля за промяна и нетърпимост към невъзможностите.

Иначе има на какво да се посмеем гледайки този клип

(Откъс от речта на Жорж Бернанос в Женева, септември 1946 г.)

……

„Ето я драмата на Европа. Не европейският дух е този, който отслабва или помръква от петдесет години насам, а европейският човек деградира, европейците се израждат. Те се израждат, ставайки все по-безчувствени. Тяхната безчувственост може да ги доведе дотам, че да устояват на всякакъв експеримент с техниките на поробване, тоест не само да ги понасят, но и безболезнено да се приспособят към тях. Разложението, за което говорих преди малко, очевидно има цел. Това, което понастоящем се разлага пред очите ни, са най-ценните и следователно най-крехките елементи на цивилизацията. … Въпросът днес е да разберем дали модерната техника е способна да действа върху общественото мнение по достатъчно могъщ и постоянен начин, за да разруши в дългосрочен план моралните рефлекси, които преди биха попречили на обикновения човек да живее в крайно бездуховно общество….“

Слави Бинев въведен в архонт в Рим

„В нарочен ритуал на Българската православна църква, воден от негово високопреосвещенство Верейския владика Галактион в Рим беше извършен ритуал по въвеждането в най-високо благородническо звание и аристократичен титул – архонт – на господин Слави Бинев.“

„Титлата архонт се дава за заслуги към църквата и човечеството. Тя е наследствена – предава се от баща на първороден син и в католическия свят съответства на херцог, граф, а в славянския – на княз. „

Източник: Православие България

Да, точно така – заслуги към църквата и човечеството. Малко неща могат да се добавят към горната новина. Йезуити, Опус Деи, един кардинал уволнен от папата за педофилия и един български владика се събрали на мило тържество да удостоят с благородническа титла най-заслужилия българин. Титла, която не се е присъждала на никой в новата българска история. Е, щом духовните водачи на църквата дават такива светли примери за отговорно и благочестиво поведение какво следва да се очаква от миряните? Да последват техния пример или да се доверят на обонянието си?

Ок, аз съм на 26 години. Но не мога да кажа, че съм живял истински 26 години. Или дори една година. По-малко е. Сигурно часове, дни или седмици. И какво точно означава да живееш истински? Например да участваш активно в своя живот, да накараш нещата да се случат, а не да си пасивен наблюдател. Или да действаш в единомислие с разума, сърцето и вярата си? Истинският живот трябва задължително да означава да обичаш някого до степен да забравиш себе си. И да си готов да отстояваш ценностите си. Да бъдеш личност. Да вярваш в доброто и да го виждаш винаги и навсякъде. Да се научиш да прощаваш – включително и на себе си. Да имаш смелостта да признаеш грешките си…

Толкова много неща могат да означават, че живееш истински…

Директорът на Института за световна икономика в Будапеща

Проф. Андраш Инотай: Шокът от ЕС – не можеш да избегнеш правилата

Трябва да се преодолее разделението ние и те (Брюксел) както на институционално ниво, така и на ниво манталитет. Не бива да смятаме, че големите стари членки на ЕС налагат всички правила, а новите само изпълняват. Новите членки от Централна и Източна Европа трябва да се преборят с тази едностранна нагласа, която е резултат както от процеса на преговорите за членство, когато те бяха до известна степен в подчинена позиция, така и от лошото историческо наследство и дългите години, в които са се подчинявали на наложени отвън правила. В резултат манталитетът на много хора е деформиран и те си мислят, че не е нужно да се приспособяват, че са достатъчно изобретателни да избегнат правилата и необходимите промени. В ЕС това не работи и е най-големият културен шок. Ако една държава не е активна и не се съобразява с новите условия, тя ще губи пари и ще остане изцяло изолирана и изключена от процесите не само в ЕС, но и в глобален аспект. А това е самоубийство.

Източник: в-к Капитал, брой 49, 08 декември.

Преди малко прочетох много добра статия на Яна Бюрер Тавание в The Guardian. В статията има много аргументи защо параноята от нашествието на български емигранти в Англия е нелепа и преекспонирана. Та си мислех колко е важно ние българите да защитаваме националното си достойнство когато започнат да се тиражират генерализации от типа: всички българи искат да емигрират, цялата страна е пропита от корупция и престъпност и т. н. Ясно е, че сме свикнали да бъдем тъпкани и сме израствали възпитани в робско мислене. Ясно е, че българското общество е болно. Но ако продължаваме да си мълчим безучастно и гузно нищо чудно да ни обвинят например за убийството на Литвиненко или за следващото земетресение в Азия.

България е застрашена от най-тежката демографска криза в света след Свазиленд, гласи публикация в американския вестник International Herald Tribune, цитирана днес от Дарик.

Това е върхът… не, това е дъното. Когато най-невинните – децата – изцапат ръцете си с кръв, това е най-сигурното предизвестие за гибелта на българската нация.

Сигурно краят на света ще настъпи когато започнем да приемаме горните случаи за нещо нормално. Като част от действителността, която ни заобикаля. Постепенно критериите за добро и зло се размиват все повече и се превръщат в хубава каша от релативизъм и още около сто „изми“. Под прикритие на модерност медиите услужливо ни заливат с помия от пошлост, лъжи и халтура докато те започнат да преобладават като норми на поведение. А след време усещаме как изпитваме странна наслада от изложената на показ и възхищение тъмна страна на човешката природа. Защото изглежда не сме само ние – ето и другите правят такива не много приятни неща, но нали сме демократична държава – всеки има право да живее както сметне за удобно. А след като всички са такива и егоцентризмът е издигнат в култ, по-добре е да приемем правилата на играта и да се приспособим към съвремието. Остарелите етични норми и морални отживелици нямат място в модерността – интересът и ползата са по-важни.

И понякога обаче започваме да се питаме – ами къде отиде човечността и добротата, защо така се озлобиха хората, как се случват такива трагедии… Ужасна работа просто, накъде отива този свят, как е възможно да се стига до такива ужаси? А защо не попитаме себе си какво е нашето участие и отговорност за това, което се случва първо в семейството ни, на работа, сред приятелите и след това в обществото. Ако притъпим критериите си за добро и зло, ако се поддадем на преобладаващата посредственост и нихилизъм, ако всеки ден правим компромиси с ценностите си и достойнството си до степен на тяхната девалвация, ние участваме в играта. Дори като не правим нищо, дори като мълчаливо приемаме някои несправедливости и си траем кротко защото е по-лесно и спокойно така – дори и тогава участваме във формирането на тази среда и предпоставки, които след време дават благоприятната почва за поквара, извращения и деградация. И със своето мълчаливо съгласие ставаме съучастници в тези трагедии.

И така всеки ден отваряме тази врата. Отваряме я когато имаме силно вътрешно усещане, че правим нещо нередно, но успяваме да заглушим този глас. Отваряме я когато позволим на някой да се подиграе с достойнството ни. Отваряме я когато се примирим с нещо нечестно, което не ни засяга пряко – нали някой друг ще го отнесе. Отваряме я когато позволим на някой да ни диктува в какво да вярваме или какъв живот да живеем. Отваряме я когато изберем малката видима полза пред усилията да отстояваме ценностите си.

Първоначално вратата се отваря съвсем леко – с първите малко компромиси, които понякога са неизбежни. Но постепенно я отваряме все повече и повече – вследствие на инертност и мислене „ще направя сега това, което ми носи краткосрочна полза“. И така започваме да губим истинската си личностна идентичност и се пристрастяваме към „живота“ в матрицата. Ставаме индивиди и забравяме да бъдем личности. Защото сред масата на дребни човечета с размити ценности и повърхностно мислене нашите малки прегрешения изглеждат съвсем в реда на нещата. А освен това имаме прекрасно алиби за това да заглушим сигналите на нашата съвест.

И затова когато прочетем следващата новина за поредната трагедия, която се случва в нашето общество, няма да е зле да си помислим какво правим ние за да се случват по-малко такива неща. Кой е този лъч надежда, който можем да дадем, какъв личен пример даваме всеки ден с действията си, кои са малките неща в обсега нашите възможности, които правят голямата разлика. И тогава можем да сложим крак на вратата, да я притворим или дори напълно да я затворим за известно време. Защото ако не го направим навреме един ден сигурно с изненада ще разберем, че сме допуснали някой да влезе в сърцата ни и да подмени най-истинската част от нас…